Гр. Истанбул – Укрепен град Византион/Константинопол/Истанбул

Описание  и история

Античен, късноантичен, средновековен и османски укрепен град Византион/ Константинопол/ Иснанбул се намира на голям полуостров на брега на протока „Босфора“ в най-югоизточната точка на Европа. Града е бил разделен на две чати отделени една от друга от морският залив „Златния рог“. Основната част на града- самият Константинопол е разположена южно от „Златния рог“. Тази част е била обиколена северно от споменатия залив, източно от протока „Босфора“ и южно от „Мраморно море“. Естествения достъп до града е от запад от където е и издигната най-мощната укрепителна система позната на късноантичния и средновековен свят – „Теодосиевия Вал“. Втората част на града е разположена северно от залива „Златния рог“ на полуострова „Галата“. Тази част е организирана около форт „Кастелион“, който е построен специално за защита на залива. Константинопол има неправилна трапецовидна форма с широка основа насочена на запад. Максималните му размери са 5500х5900 m и площ от 13 727 дкр. По-малката част от град – „Галата“ има неправилна сърповидна форма с изпъкнала част насочена на юг. Максималните ѝ размери са 1030х495 m и площ от 296 дка. 
Елинския Византион и първите стени
Градът е основан от гръцки колонисти от „Мегара“ през 667-658 г.пр.н.е. и е наречен Византион на името на техният цар Визас/Византас. По това време градът се състои от малък район около акропола, разположен на най- източния хълм, който съответства на съвременния османски двореца Топкапъ. Крепостната стена затваря неправилна площ от 795 дка с максимални размери 1275х885 m.  Стената започва на северния край на акропола, продължава на запад до „Кулата на Евгений“, после отива на югозапад към „Баните на Ахил“, продължила на юг до района- „Халкопратия“ и прави дъга в района, южно от, несъществуващата тогава, Св. София извивайки на североизток. От там стената  прекосява районите, известни като „Топои“ и „Аркадиана“, и стигна до морето. Тази стена е била защитена от 27 кули и имала поне две порти, които са оцелели, за да станат известни, през средновековието като „Арките на Урбиций“, и една, в която по-късно е разположен паметникът Милион. Града на няколко пъти пострадал сериозно при персийските нашествия и пелопонеските войни. Откъм морето стената е била много по-ниска. Въпреки, че някой антични автори твърдят, че тази стена датира от времето на основаването на града, френският изследовател Реймънд Джанин смята, че е по-вероятно тя да отразява ситуацията, след като градът е възстановен от спартанския генерал Паузания, който го завладява през 479 г.пр.н.е. Тази стена е известна с това, че е била ремонтирана, като са използвани надгробни камъни. Това се случва през 340 г.пр.н.е. по заповед на управителя на града Лъв, който ръководи отбраната срещу обсаждащите сили на Филип II Македонски. Малко преди падането на града под римска власт той е бил владение и на Одриското царство.
Римския Византион и Северовите стени
Византион е относително незначителен град  по време на ранния римски период. Съвременниците го описват като заможен, добре уреден и укрепен, но благоденствието му завършва след злочестата подкрепа оказана на Гай Песцений Нигер (193-194) в гражданската война срещу Септимий Север (193-211 г.). Според труда на Касиус Дио, градът се противопоставя на силите на Септимий Север в продължение на три години до 196 г., като защитниците му дори прибягват до мятане на бронзови статуи след като наличните каменни снаряди са напълно изчерпани. В крайна сметка града е превзет и Север строго го наказва. Яките крепостни стени са разрушени и градът е лишен от статута на „полис“, като е сведен до значимост на едно обикновено село, зависимо от Хераклея (Перинт). Въпреки това, оценявайки стратегическото значение на града, без да връща статута му, Север го възстановява и му дава многобройни паметници. Част от тези паметници, включват Хиподрум и „Баните на Зеуксипа“, както и нов набор от мощни стени- „Северови стени“, разположени на 300-500 m на запад от старите. Новите стени затварят неправилна площ от 1737 дка и максимални размери 1316х1648 m. Малко се знае за тях обаче, освен че са били подсилени с протейхизма и че основната порта се е намирала в края на портикален булевард. Този булевард се явява първата част на по-късната улица Месе и е бил разположен малко преди входа на по- късния „Форум на Константин“. На север, стената е стигала в близо до най-големият съвременен мост през „Златиня Рог“ към „Галата“. На юг, почти под права линия стената е стигала околностите на днешната джамия на Мехмет Паша, за да се извие около южната стена на Хиподрума и след това на югоизток да достигне Босфора в околностите на изградения почти 1000 г. по- късно дворец Буколеон. В по- късни източници се споменава и съществуването на друго трасе на стените на римският Византион. Такъв източник споменава, че по времето на обсадата на града от Константин Велики (306-337 г.) в апогея на конфликта му с Ликвиний (308-324), в 324 г., предната стена на града (протеихизмата) се е намирала в близо до „Филадефиона“, намиращ се в средата на по- късния, Константинов град, което предполага разширяването на града отвъд „Северовите стени“.
Римския Константинопол и Константиновия вал
Подобно на Септимий Север преди него, Константин наказва града заради подкрепата му към Ликвиний, заповядвайки неговото разрушение, но скоро и той разбрал предимствата на местоположението на Византион и решава именно там да премести столицата на империята. Решението да премести въобще столицата си е продиктувано от факта, че по това време основните проблеми по границите на империята идват от Персийската империя на изток и от множеството номадски племена установили се отвъд естествената северна граница – река Дунав. Конфликтите породени от тези противници се оказват твърде далеч от стария административен център- „Рим“, което значително забавя реакцията на империята. В периода 324-336 г. Византион е изцяло възстановен и открит на 11 май 330 г. под името "Втори Рим". Името, което в последствие придобива популярност, обаче било Константинопол. За възстановяването и строителството на новия град били използвани над 1 000 000 роби. Новата столица на Константин е защитена от нова стена –„Константинов вал“, на около 2.8 km  на запад от стената на Септимий Север. „Константиновия вал“ се състои от една единствена стена с дебелина 3.5-4 m подсилена с кули разположени на равни разстояния една от друга. Стената започва да се строи през 324 г. и е завършена окончателно по времето на управлението на сина на Константин - Констанций II (337-361 г.). Днес трасето на Константиновата стена е приблизително установено.Тя започва в близост до църквата "Св. Антоний" на Златния рог, близо до модерния мост "Ататюрк", върви на югозапад и постепенно извива на юг, минава източно от големите открити цистерни на „Аспар“ и „Моций“ и  завършва край църквата "Богородица от Рабдос" на брега на Мраморно море, някъде между по- късните морски порти на „Св. Емилиан“ и „Псамати“. По това време градът има максимални размери 4000х3320 m и площ от 7 572 дка. Още в началото на V век обаче Константинопол се е разширил извън „Константиновия вал“, в екзотичния район, познат като „Екзокион“ или „Екзакион“. Константиновата стена е оцеляла през по-голямата част от средновековния период, въпреки че е била заменена, като основна отбрана на града, от построеният в средата на V в. „Теодосиев вал“. Запазен текст ни съобщава за големи щети на "вътрешната стена" на града от земетресение, разтърсило Константинопол на 25 септември 478 г. Този текст вероятно се отнася за Константиновата стена. Теофан Изповедникът съобщава за нови разрушение по тази стена при земетресението в 557 г. Изглежда, че големи участъци от „Константиновия вал“ са оцелели сравнително непокътнати до IX в.  Средновековния историк Кедренос от Х в. отбелязва, че "стената на Екзосион"(вероятно част от Константинската стена), се сринала при земетресение през 867 г. Отделни участъци от стената изглежда са оцелели и в по- късни времена, това е видно от записките на Ван Милинген, който  заявява, че някои части от тази стена са личали в района на Исакапи в началото на XIX в. Неотдавна при изграждане на център за доставки в този район са разкрити части от основата на стената на Константин. „Константиновия вал“ е имал няколко порти. Имената на част от тях са достигнали до наши дни, но археолозите все още спорят за тяхната достоверност и местоположение. Една от сигурно определените и локализирани порти е била „Старата златна порта“, известна още като „Портата на Ксеролофос“ или „Порта на Сатурн“. Тя е споменато в труда „Нотития Урбис Константинополитана“, като в него се описва, че тя и градската стена около нея са били богато украсени. Според написаното в документа, портата се е намирала „….някъде по южните склонове на Седмия хълм….“. Нейната конструкция се приписва на самият император Константин I, но всъщност е дело на добре образовани и с опит във фортификациите, архитекти ангажирани със строителството на стената. Със сигурност е установено, че портата е оцеляла до XIV век, когато византийският философ Мануил Хрисолорас я е описал, споменавайки, че е изградена от широки мраморни блокове с високи обковани в желязо дървени врати. Има сведения, че в началото на XV в. на вратата е изографисано разпятието, което води до по- късното ѝ турско име „Исакапи“ -"Портата на Исус". Старата златна порта е разрушена от земетресение през 1509 г., но приблизителното ѝ местоположение е известно поради близостта на издигнатата в края на XVв. джамия „Исакапи Месциди“. Друга известна ни порта от „Константиновия вал“ е била „Порта Атос“. Нейното местоположение е неуточнено, като се предполага, че може да се е намирала някъде в близост до мястото където река Ликус преминава под стената. От запазени стари източници е констатирано, че тя е била украсена с много статуи, включително статуя на Константин I, която е паднала при земетресение през 740 г. Единствената порта, освен „Старата златна порта“, чието местоположение е установено със сигурност, е „Портата на Свети Емилиана“, наречена от турците „Давупаша Капи“. Тази потта е изградена на новите крепостни стени, но не се намира на „Константиновия вал“ а на южната стена, отделяща града от Мраморно море. Тази порта е обслужвала пристанищата и комуникациите към морето и е използвана и през средновековието.  Според запазен църковен препис на старо житие е установено, че до тази порта се е намирала, църквата "Св. Мария от Рабдос", където се е съхранявал жезълът на Мойсей. Друга известна ни до днес порта е „Портата на Продромос“- (предшественика,кръстителя). Тя е била кръстена на изградената до нея църква „Св. Йоан Кръстител“. Местоположението на тази порта също е неизвестно, като се предполага, че може да се търси някъде по склоновете на седмия хълм. Последната ни известна порта от Константиновите стени е „Портата на Мелантис“, чието местоположение също е неизвестно.
Късноантичния и средновековен Константинопол и Теодосиевия вал
Както стана ясно, в началото на V в. града отеснял, населението му надхвърляло 400 000 души и започнало да се заселва извън стените на Константин. За защитата на новите квартали се взима решение за изграждането на нова отбранителна линия. По времето на управлението на император Теодосий ІІ (408-450 г.) са построени тройните Теодосиеви стени – „Теодосиевия вал“. Тези стени са разположени на около 2 km западно от старата Константинова стена. Работата е извършена на два етапа, като първия етап е изпълнен под ръководството на Антемий, преторийският префект на Изтока. Цялостното изграждане на стените е завършено през 413 г. Надпис, открит през 1993 г., обаче показва, че работата по стените продължава девет години, от което следва, че строителството на вала е започнало около 404-405 г. по времето на император Аркадий (395-408 г.). През този период, някой историци предполагат, че конструкцията на вала представлява една стена с кули, която в последствие образува най- вътрешната верига на Теодосиевите стени. Както Константиновата, така и Теодосиевите стени са сериозно повредени при две земетресения на 25 септември 437 г. и на 6 ноември 447 г. Второто земетресение е особено мощно и разрушава големи части от вала, включително 57 кули. Последвалите вторични трусове, включително още едно земетресение, през януари 448, съвсем съсипват стените на града. Теодосий II нарежда на преторианския префект Константин да контролира ремонтите, като настоява те да приключат в най- кратки срокове. Бързината е обяснима, тъй като градът е заплашен от присъствието на хуните на Атила, които по това време плячкосват балканските провинции на империята и се намират в непосредствена близост до столицата. В изпълнение на изискванията на Теодосий II, префекта Константин мобилизира цивилните занаятчийски фракций в града включително множеството циркови трупи и стените са възстановени в рекордните, дори за нашето време, 60 дни. Това постижение е отразено от византйските хронисти и е засвидетелствано в открити три надписа. Някой археолози и историци смятат, че при това възстановяване са изградени и другите две стени, както и широкият ров пред тях запълнен с вода от сложна мелиоративна система. Това твърдение обаче е малко вероятно предвид колосания труд, средства и материал, които са необходими за това изграждане и които е невъзможно физически да бъдат осигурени за 60 дни за да бъдат изградени новите съоръжения заедно с поправката на основната стена. По всяка вероятност или стените на са изградени за 60 дни или външните стени и ровът са неразделна част от първоначалната концепция за укрепване. По време на цялото си съществуване „Теодосиевия вал“ е бил многократно подлаган на разрушения от вражески обсади, земетресения и наводнения на река Ликус. Ремонти са извършвани многократно, за което свидетелстват многобройните надписи, напомнящи за императорите или техните слуги, които са ангажирани в неговото възстановяване. За поддръжката на стените дори е основана длъжност - „Управник на стените“ или „Доместик“ (което в по- късен етап става военно звание). Този управник имал правото да мобилизира и използва услугите на населението на града в тези ремонти. Така оформената столица с обща дължина на отбранителните стени от почти 40 km и дължина на ровът от  5.78 km е истинско предизвикателство за поддръжка и е достъпно само за наистина богата империя. Такава империя е Римската и в последствие Източната римска империя, но годините и новопоявилите се врагове постепенно почват да отслабват империята откъсвайки големи части от нея. В условията на тази свиваща се държава, поддръжката на могъщите стени, на нейната столица, постепенно остава на заден план. След латинското завоевание от 1204 г. крепостните стени все повече се разпадат, а след възобновеното на Източната римска империя, през 1261 г. тя вече не разполага с ресурси да ги поддържа, освен във времена на пряка заплаха и то с не особено надеждни кърпежи. „Теодосиевия вал“ е наистина грандиозно и много мощно фортификационно съоръжение, което няма аналог през цялата късна античност и средновековие. Този вал се простира на 5.7 km от юг на север, от Мраморно море и вдадената в него „Кула марбел“(известен също, като „Кулата на Василий и Константин“) до „Златният рог“ северно от квартал „Влахерна“. Ровът завършва и по- на юг, малко след Адрианополската порта. „Теодосиевия вал“, в трудно достъпният участък след рова, в пространството между „Влахерна“ и Златния рог не оцелял, тъй като в по- късни времена линията на стените е била преместена на запад. Това преместване се е наложило с цел да се защити възникналия на по- късен етап квартал „Влахерна“ и разположения там императоски дворец. Днес първоначалното трасе на Теодосиевите стени в този участък е много трудно да се установи, тъй като те са заровени под съвременния град. От Мраморно море стените рязко са тръгвали на североизток, докато стигнат до „Златната порта“, която е изградена на около 14 m над морското равнище. От там до портата „Регеон“ стените следват повече или по- малко права линия на север, като се изкачват по южните склонове на Седмия хълм на града. След тази порта, стените рязко извиват на североизток, като се изкачват до портата „Св. Роман“, разположена на билото и в близост до върха на Седмия хълм, на около 68 m над морското равнище. От там стените се спускат в долината на река Ликус, където достигат най- ниската си точка на 35 m над морското равнище. От реката трасето тръгва да се изкачва по южният склон на Шестия хълм, като стените достигат до „Адрианополската порта“, на височина 76 m над морето. От там до „Влахерна“ , стените се спускат на ниво от около 60 m. По- късните стени, които заграждат „Влахерна“ , от там извиват остро на запад, следвайки конфигурацията на трудно достъпният терен в този участък. След това отново извиват на север, правят дъга и достигат до крайбрежната равнина на „Златния рог“ в близост до така наречените „затвори на Анеман“. О там нататък валът завършва вдаден в залива „Златния рог“ с така наречената преградна стена. Тази преградна стена предотвратява достъпът, по суша на вражески войски до северната крепостна стена, която в този участък е била изградена на около 150 m навътре в сушата.
Теодосиевите стени
Теодосиевите стени се състоят от три отбранителни линии и голям ров. Вътрешната крепостна стена е най- здравата, добре укрепена  и най- висока линия от вала, тя е отделена от втората стена с бойна тераса наречена „Перибол“ . Тази тераса е разположена на по- високо ниво спрямо терена зад вътрешната стена. Между втората стена, която е значително по- ниска от вътрешната и рова има оформена още една бойна тераса наречена „Партешън“. Тази тераса е на една и съща височина с терена зад вътрешната стена. В края на втората тераса, преди рова е издигната третата стена. Тя е най- ниска, с височина колкото човешки ръст, без кули с добре оформени зъбери. Втората тераса е изпълнявала ролята на бойна пътека за третата стена. Достъпът до двете тераси е възможен чрез потерни намиращи се във всички кули на стените.
Първа крепостна стена на Теодосиевия вал
Вътрешната стена е с масивен строеж с дебелина 4.5-6 m и височина 12 m. Изградена е от добре оформени варовикови блокове, споени със здрав бял хоросан примесен със счукана тухла. На няколко участъка по цялата височина на стената са разположени пояси от по 7 до 11 бр. тухли с дебелина на поясите 0.4 m. Тези пояси изравняват каменната структура на стената и играят ролята на противоземетръсни шайби. Те не са поставени с тази цел, но прекрасно играят тази роля при множеството земетресения сполетели града в хилядолетната му история. Поясите от тухли са предвидени да поемат динамичните натоварвания върху стените при атаката им от стенобойни машини. Играят ролята на амортисьор. Вътрешната стена е допълнително усилена с 96 бр. кули, главно квадратни, но има няколко осмоъгълни, три шестоъгълни и една петоъгълна. Те са с височина от 15 до 20 m и ширина 10-12 m и са разположени на различни разстояния една от друга, в зависимост от конфигурацията на терена. Разстоянията между кулите варират между 21 и 77 m, но повечето стоят на не повече от 40 до 60 m една от друга. Всяка една от кулите се състои от два етажа и бойна площадка на върха ѝ. Двата вътрешни етажа и бойната площадка нямат връзка по между си. Най- долният етаж е с голям обем и е служил за складови помещения. Достъпът до него се осъществява през врата от вътрешната страна на стената.  Вторият етаж е бил оформен с множество „мъзгали“(тесни отвори) за обстрел от стрелци, като достъпът до него е ставал от бойната пътека на стената. От същата бойна пътека посредством каменни стълбища се е осъществявал достъпът и до бойната площадка на върха на кулите. До бойната пътека на стените се е достигало посредством големи каменни рампи  долепени до вътрешната страна на стените. Долното складово помещение е било достъпно и от към външната страна на стената посредством малка потерна разположена в основата на кулата. Тези потерни в кулите, освен за достъп до долната бойна тераса „Перибул“, са служели и за внезапни излизания на защитниците при отблъскване на нападател.  В днешно време по-голямата част от оцелелите кули на основната стена са възстановявани многократно във византийско или османско време и само основите на някои от тях са от оригинално Теодосиево строителство. Също така, до династията на Комнините, реконструкциите по стената, до голяма степен преповтарят оригиналния модел на Теодосий, но след XI в. при възстановяването на кулите мъзгалите са зазидани и основната отбрана се е фокусирала единствено върху бойната площадка на върха им. Този факт се обяснява с все по-голяма криза и намаляващата финансова способност в империята и най- вече с постепенното обезлюдяване на града в сравнение с късната античност. Тези фактори намаляват броя на бранителите, които защитават километровите стени и след XI в. империята просто няма ресурс да разположи войници и на втория етаж в кулите.
Втора крепостна стена на Теодосиевия вал
Втората стена е с дебелина 2 m и достига височина, по цялата си дължина, 8.5-9 m. От вътрешната ѝ страна в основата са оформени редица от сводести камери на нивото на бойната тераса. Единствения достъп от втората стена към града се осигурява през главните порти или през малките потерни  в основите на кулите на вътрешната стена. Втората стена също е подсилена с кули, разположени приблизително по средата на разстоянията между кулите на вътрешната стена. Тези кули имат съществена поддържаща роля при отбрана, покривайки сравнително слаби участъци от защитния периметър на основните кули, а именно техния фронт. Кулите на втората стена са разположени от 48 до 78 m една от друга, като средното разстояние е от 50 до 66 m. За съжаление, до наши дни са оцелели само 62 от тях. С малки изключения, всички те са с квадратна или полукръгла форма, с височина 12-14 m и ширина 4 m. Структурата на тези кули наподобява тази на основната стена с това изключение, че на мястото на складовите помещения в големите кули, при тези основите са плътни.  Вторият етаж е оформен по същия начин с мъзгали за стрелци и на върха добре назъбената бойна пътека. В много от кулите има оформени потерни за достъп до втората бойна тераса. Втората стена е била страховито и здраво отбранително съоръжение. При обсадите в 1422 г. и 1453 г. византийците и техните съюзници, които са твърде малко, за да държат всички отбранителни линии, са основно съсредоточени именно върху защитата на втората стена.
Трета крепостна стена и ровът на Теодосиевия вал
Третата крепостна стена е разположена на около 20 m пред втората, тя е с височина 1.5 m и е служила като първа линия на отбраната. Основата на тази стена е вдълбана дълбоко в околния терен и образува източната стена на големия ров. Този ров е с ширина до 20 m и дълбочина 10 m. Тъй като терена на който са се простирали ровът и стените е хълмист и те са следвали наклоните на склоновете, е било необходимо изграждането на сложна мелиоративна система за да се подържа ровът пълен с вода при обсада. Поради тази причина на различни разстояния са били изградени напречни стени в рова, които са образували отделни басейни задържащи водата на различни височини – един вид шлюзова система подобна на днешни канали „Суец“ и „Панама“. Тези напречни стени са били по- широки към запдната страна на рова и много по- тесни в източната. Това е направено за да не се използват, като мостове от вражеска войска. В част от  напречните стени са открити тръби, които са свързвали тези басейн с естествени извори по хълмовете  в град, които са запълвали различни участъци от рова. Според историка Александър ван Милинген,  обаче в запазените източници за обсадите на града има много малко преки доказателства за това, че ровът е бил запълван с вода. Според него стръмните северни склонове на седмия хълм, които се спускат към река Ликус правят поддръжката на водата в секциите на ровът, изключително трудна. По всяка вероятност ровът е бил запълнен с вода само в протежението от Мраморно море до „Портата Св. Роман“ и после  от „Адрианополската порта“ нататък, като секциите между двете порти са били сухи. Дали твърденията на Милинген са верни днес е много трудно да се докаже, поради почти пълното унищожение на съоръжението северно от „Портата Св. Роман“. Но дори да е прав, то ровът дори без вода е бил сериозно препятствие поради внушителните му размери и дълбочина.
Портите на Теодосиевия вал
„Теодосиевия вал“ има девет главни порти и няколко по- малки постери. Точната идентификация на някой от портите е спорна поради редица причини. Византийските хронисти дават повече имена, отколкото броят на портите, а литературните и археологически източници често предоставят противоречива информация. Само три от портите- „Златната порта“, „Портата на Регеон“ и „Портата на Харисий“ („Адрианополската порта“) могат да бъдат установени директно от писмените паметници. В наложилата се в близкото минало топонимна организация, създадена от Филип Антон Детие през 1873 г., портите се отличават, като "Обществени порти" и "Военни порти", които се редуват по протежението на стените. Според теорията на Датие, първите са имали имена и са били отворени за цивилен трафик, докато вторите са били известни с номера и ограничени за военна употреба, и пътищата през тях са водели само до външните стени на вала. Днес обаче това разделение е запазено само като топографска концепция, за по- лесно описание на портите, а развитата, в теорията на Детие, функционалност е напълно отхвърлена. Първо, защото има достатъчно основания да се смята, че няколко от така наречените "Военни порти" са били използвани и от гражданския трафик и второ, археолозите и историците са доказали, че установеното от Детие съответствие на номерата на портите с номера на някой квартали разположени между Константиновия и Теодосиевия валове, са погрешни: например, "Вторият" квартал "Деутериън" не се е намирал на югозапад зад „Портата на Деутерин" или "Втората военна порта", както се очаква, а в северозападната част на града.
Първа военна порта
Портата е малка и се намира северно до първата кула на вътрешните стени на „Теодосиевия вал“, от където започва морската стена към Мраморно море. Тя е украсена с хистограма над нея. В Османският период тя е била известна като „Табак капи“.
Златна порта
Следвайки стените от юг на север, „Златната порта“ е първата главна порта на „Теодосиевия вал“. Тази порта е главният церемониален вход в столицата, използван основно за триумфално влизане на императорите в градът след военни победи или при други държавни поводи, като коронация. В редки случаи за отдаване на чест и оказване на уважения, влизането през портата е било разрешено на специални посетители, като  папските легати през 519 и 868 г. и при посещението на папа Константин през 710 г. Портата е била използвана за триумфални влизания до XII в., след това единственият такъв случай е влизането на Михаил VIII Палеолог в града на 15 август 1261 г., след отвоюването му от латинците. С последвалия спад на военния и икономически потенциал на Византия, две от вратите на портата били зазидани, а на средната значително и намалили размера. Вътрешния укрепен комплекс на портата се превърнал в цитадела и укритие. Датата на построяването на портата е неуточнена, като историците са разделени в мненията си между императорите Теодосий I и Теодосий II. Предполага се, че портата е била изградена, като неразделна част от Теодосиевия вал. За това свидетелства надпис всечен на плоча над нея, която не е запазена до днес и е засвидетелствал поражението на един неназован узурпатор:
Теодосий украсява тези места след падането на тиранина.
Той донесе златен век, който построи портата от злато.
Според последните изследвания надписа се отнася за узурпатора Йоан (423-425),  но има критици, които смятат, че надписа е показвал построяването на портата, като свободностояща триумфална арка в 388-391 г. за да напомня за поражението на узурпатора Магнус Максимус (385-388 г.), като в по-късен етап е включена в Теодосиевият вал. Портата е построена от големи квадратни блокове от полиран бял мрамор, поставени плътно без хоросанова спойка. Тя има формата на триумфална арка с три сводести входа, като средния е по- голяма от другите два. Портата е фланкирана от големи квадратни кули, които представляват кули №9 и 10 от вътрешната Теодосиева стена изградени също от бял мрамор. С изключение на централният вход, порталът е бил отворен за ежедневния трафик. Тя е била богато украсена с многобройни статуи, включително статуя на Теодосий I и на четири слона отгоре, които са копие на слоновете на триумфалната порта в Рим. Това показва приемственост и свидетелства за прекия паралел между „Рим“ и Константинопол. Статуите на четирите слона са разрушени при земетресение през 740 г.  Други скулптури по портата са били голям кръст, който е разрушен при земетресение в 561 или 562; Статуя на езическата богиня Победа, която е съборена при царуването на Михаил III; Статуя на Коронована Фортуна, пазеща града и др. През 965 г. Никифор II Фока монтира плячкосаните бронзови градски порти на „Москуестия/Мамиста“( днес Eski Misis) на мястото на оригиналните Теодосиеви. Пред златната порта, във втората стена е била оформена единична порта, която в по- късни векове е била обградена с ансамбъл от повторно използвани мраморни релефи. Според описанията на Пиер Джилс и английските пътешественици от XVII век, тези релефи са подредени в две нива и включват митологични сцени. Тези релефи са изчезнали след XVII век, с изключение на някои фрагменти, които сега се намират в Истанбулския археологически музей. Независимо от подчертаната церемониална роля на „Златната порта“, тя е била една от най- силните опорни точки по стените на града. Издържала е на няколко атаки по време на различни обсади. Като се прибавят двете изградени напречни стени между  втората и основната крепостни стени се оформя фактически отделна крепост (форт). Отбранителните достойнства на този форт са оценени от Йоан VI Кантакузиан (1347-1354г.), който отбелязва, че форта е на практика непревземаем, способен да издържи на обсада в продължение на три години, като е изолиран от целият град, ако е необходимо. Йоан VI Кантакузиан, ремонтира мраморните кули и разполага във форта верни наемни каталунски войници, но го предава на Йоан V Палеолог (1341-1391), след като е принуден да абдикира през 1354 г. Йоан V спира ремонтите по форта и го оставя без охрана, но през 1389-90 той също се заема с възстановяване и разширяване на крепостта, издигайки две кули зад портата и свързвайки ги със стена с дължина 350 m.  По този начин е формирана отделно вътрешно укрепление, вътре в град, което служи като крайно убежище. Скоро след тези ремонти и строежи, Йоан V е принуден да бяга от преврат, организиран от внука му Йоан VII. Новият форт се представил повече от успешно в последвалата обсада, която продължила няколко месеца, и в която за пръв път са използвани оръдия. Следствие на помощта оказана от султан Баязид I на Йоан V, последния отново си връща престола. През 1391 г. обаче Йоан V е принуден да изгори форта, по настояване на султан Баязид I (1382-1402 г.), който иначе заплашваше да обяви война. Император Йоан VIII Палеолог (1425-1448 г.) се опитва да построи отново форта през 1434 г., но усилията му са осуетени от султан Мурад II. Форта е възстановен и доукрепен от османците след падането на Константинопол през 1453 г. Според една от многото гръцки легенди за падането на Константинопол, когато османците влизат в града, ангел спасил император Константин XI Палеолог, превръщайки го в мрамор. После той го поставил в пещера под земята край „Златната порта“, където чака да бъде оживен отново, за да завладее града за християните. Легендата обяснява по-късното зазиждане на портата, като предпазна мярка на османците срещу това пророчество.
Крепостта Йедикуле - Замъкът на седемте кули
След завладяването на Константинопол през 1453 г., султан Мехмед II, през 1458 г. възстановява вътрешната крепост около златната порта. С добавянето на три по- големи кули към четирите съществуващи той формира „Крепостта на седемте кули“. Този форт загубил функцията на порта към града, като през по- голямата част от османската епоха е бил използван за хазна, архива и държавен затвор. В крайна сметка форта става музей през 1895 година.
Ксилокеркос порта(Белградска порта)
„Шилокеркос“ или „Ксилокеркос“, понастоящем известна като „Белградската порта“, се намира между кули № 22 и 23 на основната крепостна стена. Александър ван Милинген я идентифицира с „Втората военна порта“, която обаче е разположена по- на север. Името ѝ произлиза от факта, че пътя през нея е водил до дървен цирк (амфитеатър) разположен извън крепостните стени. Входния комплекс е с ширина приблизително 12 m, височина 12 m, а самата порта се ширина 5 m. Тя е защитавана непосредствено от споменатите по- горе кули, които са с квадратен план и височина 20 m. Според една история, разказана от Никита Хониат, през 1189 г. портата е зазидана от император Исак II Ангел, защото според едно пророчество през тази портата в града ще влезе победоносно Фридрих Барбароса. Тя била отворена отново през 1346 г., но отново е зазидана малко преди обсадата от 1453 г. и остава затворена до 1886 г. Поради тази причина нейното ранно османско име  е „Апали капи“ („Затворената порта“).
Втората военна порта
Портата се намира между кулите 30 и 31 и много малко е останало от оригиналната ѝ конструкция. Съвременната реконструкция, която се наблюдава днес, по всяка вероятност не е много точна.
Портата на пролетта(Порта Пиджи)
„Портата на пролетта“ или „Порта Пиджи“ е кръстена на известен манастир разположен извън стените на града- „Зодохос Пиджи“, днес намиращ се под модерното предградие на „Балъкли“. Съвременното турско име Портата на Селимбрия“ се появява във византийски източници малко преди 1453 г. Този вход се намира между осмоъгълните кули с  № 35 и 36. Първоначалният му вид от времето на Теодосии I  е значително променен в края на византийския период, за което свидетелства запазен в южната кула надпис от 1439 г. В този надпис се засвидетелства ремонти и преустройство извършени от Йоан VIII Палеолог. Арката на портата е променена през османския период. Свидетелство за това, че входа в днешния си вид няма много общо с оригиналната Теодосиева порта, е и факта, че през 1998 г. под нея е открит подземен сутерен с релефи и гробници от IV и V в. През тази порта войските на Никейската империя, под предводителството на пълководеца Алексий Стратегопул, влизат във града при отвоюването му от латинците на 25 юли 1261 г.
Трета военна порта
„Третата военна порта“, е кръстена на квартала Тритон („Третият“), който се намира зад нея. Тя е разположена непосредствено след „Портата на Пиджи“, точно преди S-образния участък на стените, известен като „Sigma“, между кули № 39 и 40. Тази порта няма турско име и е оформена през средновизантийския или късновизантийския период. Има голяма вероятност, тази порта да е дълго търсената от историците „Портата на Калигро(Калигарис)“. Кандидат за името на „Порта Калигро“ е и друга порта разположена непосредствено над участъка „Sigma“, но той е доста малък и спада към така наречените малки порти и потерни.  Насрещната порта срещу „Трета военна порта“, разположена във втората крепостна стена е била запазена до началото на XX век, но след това е разрушена.
Портата на Регеон
Съвременният порта с турско име „Йени Мевлевихане Капи“, разположена между кули № 50 и 51, често се нарича „Портата на Регеон" кръстена на предградието на Регеон. От византийските текстове обаче изглежда, че правилната форма е Портата на Решиос, кръстена на лексикон от X век. А.М. Шнайдер също така я идентифицира с „Портата на Мирианд“ или с „Полиандрион“ ("Място на много хора"), вероятно заради близостта ѝ до гробище. Тази порта е най- добре запазената от всички порти и състоянието ѝ по същество е непроменено от оригиналния ѝ вид, в който е била съградена през V в.
Четвърта военна порта
Така наречената „Четвърта военна порта“ се намира между кули № 59 и 60 и към настоящият си вид е зазидана. Последните изследвания предполагат, че тази порта всъщност е „Портата на Св. Роман“, но доказателствата за това не са категорични.
Портата на Св. Роман
„Портата на Св. Роман“ е наречена на близката църква и се намира между кули №65 и 66. Тя е известна на турски като „Топкапи", („Оръдейната порта“), кръстена на голямото османско оръдие позиционирано пред този вход по времето на обсадата през 1453 г. Тази порта е втората по големина след „Златната порта“. Именно тук Константин XI Палеолог, последният византийски император е бил убит на 29 май 1453 г. защитавайки входа наравно с войниците си.
Пета военна порта
„Петата военна порта“ се намира северно непосредствено над река Ликус, между кули № 77 и 78, и е кръстена на квартал Пемптон ("Петият") разположен около реката. Тази порта и целия входен комплекс и кулите за охрана са силно повредени и частично разрушени. По портата се виждат очевидни късновизантийски или османски ремонти. Тази порта също така се идентифицира с „Портата на църквата Св. Кириак", която е наречена от турците „Сулукуле капи“ или „Хюк Капии“ („Портата на атаката“). Даденото от османците име, е поради факта, че именно през „Портата при църквата Св.Кирик“  е бил решаващият пробив в отбраната, постигнат от османците на сутринта на 29 май 1453 г.
Портата на Харизис/Адрианополска порта
„Портата на Хрисис“ или „Харизис“ е кръстена на близкия раннохристянски манастир. Тя  е била втората най- важна порта след „Златната порта“. Турското и име е „Адрианополска порта“ и именно през нея султан Мехмед II прави своето триумфално влизане в завладения град. „Харизис“ е изградена на върха на шестия хълм, който е най- високата точка на Константинопол, издигаща се на  77 m над морското равнище. Тя е защитена от две осмоъгълни кули с височина 20 m. Последният византийски император Константин XI Палеолог  установява командването си тук при обсадата от 1453 г. Днешния вид на портата дължим на сериозни възстановителни и реставрационни дейности.
Малки порти и потерни
Има три известни малки порти по „Теодосиевия вал“. Първата е  „Иедикуле Капи“ (предполагаема „Порта Св. Димитър“), тя е разположена  непосредствено северно от комплекса на „Златната порта“, между кули № 11 и 12. За тази порта историците продължават да спорят дали е изградена през византийския период или през османския. Към малките порти спада и „Втора военна порта“ описана по- нагоре. Тази порта е била зазидана през средновизантийския период. Третата порта се намира между кули № 42 и 43, северно от "Sigma".  Потерните по стената са много, като почти всяка кула е разполагала с такъв малък вход, който е служел за внезапно излизане на защитниците за разрушаване на обсадни машини или за отбиване на особено остра атака. Голяма част от тези потерни са били зазидани още през ранновиантийския период.
Керкопорта
Според историка Дукас, на сутринта на 29 май 1453 г., малката порта, наречена „Керопорта“, остава случайно отворена, което позволява на първите петдесет османски войници да влязат в града. Нахлулите войници развяват флага на Мехмед II на Вътрешната стена и започват стрелба, в гръб срещу ромейските защитници, разположени върху втората стена. Това всява паника сред отбраняващите се, сломява тяхната съпротива и в крайна сметка довежда до падането на града. Други историци, като Ван Милинген и Стивън Рънсиман също приемат тази теория. През 1864 г. гръцки историк и археолог А. Г. Паспате е документирал откриването на останки от малък вход разположен във втората стена, някъде срещу края на основната стена, между кула 96 и така наречения дворец Порфирогенет. Този вход, Паспате идентифицира с така наречената „Керкопорта“. Разкопките в последните години на посоченото място обаче  не откриват никакви доказателства за съществуването на такава порта нито във втората нито във основната стена. Следва да се отбележи, че в този участък стените са напълно унищожени  но  все пак останки би трябвало да бъдат открити. По всяка вероятност историята на Дукас  е измислица или произлиза от по- ранна легенда за „Портата Ксилокеркос“, която няколко историци също определят като „Керкопорта“
Теодосиевите стени са без съмнение сред най- силните и уникални защитни системи изградени през късната античност. Всъщност, според думите на повечето историци, те са били "може би най- успешните и влиятелни градски стени, построени някога - те позволили на града и неговите императори да оцелеят и да процъфтяват повече от хилядолетие, срещу всяка стратегическа логика, на един изключително нестабилен и опасен свят ... " С настъпването на ерата на обсадните оръдия, обаче, укрепленията стават морално остарели, но масивният им размер все още осигурява ефективна защита. Това се установява най- добре по времето на Втората османска обсада на града през 1422 г. В последната обсада, която довежда до падането на града през 1453 г. здравите стени отново показват надеждността си, като позволяват на малобройните защитници успешно са се противопоставят на превъзхождащият ги противник. Отблъснати са няколко фронтални атаки  и стените са издържали на опитите за подкопаване. Щетите по стените нанесени от обсадните оръдия са своевременно възстановявани в продължение на почти два месеца. Но накрая военната логика взима връх и над 85 000- та армия на Мехмед II успява да надделее над едва 5 000 защитници на града,  на 29 май. На тази дата започва решителната атака в която генуезкият генерал Джовани Джустиняни е ранен и се оттегля от стените, което причинява паника в и без това обезверените защитници.  След овладяването на града, Мехмед II ремонтирал стените в кратки срокове и те продължили да дават сигурност на града в началото на Османския период.
Стените на Влахерна
Стените на „Влахерна“ свързват „Теодосиевия Вал“ с морската стена на Златния рог. Те се състоят от поредица от единични стени, построени в различни периоди, които защитават предградието на „Влахерна“. Тези стени са с височина около 12-15 m и са доста по- дебели от Теодосиевите стени. Кулите изградени по стените на „Влахерна“ са по- масивни и са разположени на много по- близко разстояние една от друга. Тази конструкция е била възприета поради факта, че стените минават през трудно достъпен, стръмен и пресечен терен, който не позволява изграждането на ров за допълнителна защита пред тях. Само в най- ниският им край, който е в непосредствена близост до „Златния рог“, император Йоан VI Кантакузиан в XIV в. прокопал ров. Въпросът за укрепителната система в тази област на Константинопол е разгледан от няколко историци и са предложени няколко теории за нейното изграждане. Известно е от „Нотития Урбис Константинополитана“, че през XIV в., районът на предградието „Влахерна“, е бил отделен и е бил ограден от всички страни със собствени крепостни стени– един вид самостоятелен град. Освен това от други исторически извори е известно, че при аваро-персийската обсада на града от 626 г. „Влахерна“ е представлявала самостоятелен укрепен квартал който е бил разположен извън крепостните стени на Теодосий.  След 627 г. Квартала е включен в пределите на Константинопол. Следи от стените на този укрепен квартал са запазени и минават от района на двореца "Порфирогенит" в права линия до така наречения „Затвор на Анеман“ и от там до църквата "Свети Димитър Канабос" и после отново до двореца „Порфирогенит“. Укрепеното пространство има формата на триъгълник. Структурата на тези укрепления показва, че те очевидно са по- стари от Теодосиевите стени, вероятно датират някъде от IV в. и след това са свързани с новите градски стени, като в последствие западната стена на квартала е станала външна стена на Константинопол, а източната и северната стени, както и оригиналната Теодосиева стена в този участък са изоставени. Днес Теодосиевите стени се свързват със стените на „Влахерна“ посредством къса напречна стена с дължина около 100 m, която се явява външна стена на двореца „Порфирогенит“. Тази стена наречена от Йоан VI Палеолог, „Стената на Профирогенит“  се свързва на север с първата кула от стената на Мануил Комнин.  Както е записано от историка Никита Хониат, тази стена е построена от император Мануил I Комнин (1143-1180 г.) за защита на императорският дворец в района на „Влахерна“, който през ХІІ в. става основно седалище на императорите. Тази стена е солидно укрепление, което се състои от серия арки с плътна външна стена изградена изцяло от каменна зидария. Тази стена е много по-висока и по- дебела от Теодосиевите стени. В най- тънката си част, на върха, стената е с дебелина над 5 m. За подсилване на защитата ѝ, по нея, през кратки разстояния са изградени 8 „U“ и подково образни кули, както и една квадратна кула - последната. Тази стена е с дължина 385 m, като започва под прав ъгъл от стената на „Профирогенит“, тръгвайки на запад до третата кула и после рязко извива на север. Качествата на стената се доказват при обсадата на града от 1453 г., когато многократните атаки, интензивният обстрел включително с тежките оръдия направени от унгареца Орбан и опитите за подкопаване не дават никакъв резултат и куртината продължила да стои на пътя на османските пълчища. Комниновата стена не е съоръжена с ров, тъй като пресечния и труднодостъпен терен на района го прави ненужен. Тази стена има две порти, една малка – „Порта Регия“ разположена между втората и третата ъглова кула и една голяма, наречена от турците „Едри Капи“ ("Кървавата порта"). Тя се намира, между шеста и седма кули. Турското ѝ име идва от една гробница в близост до нея, в която се предполага, че е погребан Хазрет Хафиз, спътник на Мохамед, който загинал там по време на първата арабска обсада на града от 674 г. Тази порта, се идентифицира с Византийската врата на „Калигари“ - "Портата на сандала", но за сега това твърдение не е доказано. От последната кула на стената на Мануил Комнин – квадратната кула,  до така наречения „Затвор Анеман“ се простира продължението на комниновата стена. Това продължение, представлява крепостна стена с дължина около 150 m, с изградени по нея четири квадратни кули. Тази стена със сигурност е градена в по- късен период от комниновата и най- вероятно е запушила голяма пробойна или повреда по нея, предизвикана от земетресение. Тази стена е с подчертано по- лошо качество в сравнение с комниновата, като в нея личат множество преизползвани камъни и керамика. Куртината има същата внушителна дебелина но двете ѝ лица са от грубо оформени блокове с използвани отломки от керамика за запушване и подравняване на фугите. По тази стена са намерени няколко надписа всечени в нея, които свидетелстват за извършени ремонти през 1188г., 1317 г. и 1441г. Между първата и втората кула на тази стена е оформен вход, който е наречен "Портата на Гиролим", или "Аргира Лимне" - „Сребърното езеро“. Тази порта вероятно е обслужвала двореца „Влахерна“. Тя е украсена с три императорски бюста. След описаната стена следва външната стена на „Затвор Анеман“, която от своя страна се свързва с двойни крепостни стени, които затварят най- северозападната част на Константинопол. Външната стена от тази двойна куртина е известна като "Лъвската стена", тъй като е построена от Лъв V Арменец (813-820 г.) през 813 г., за да предпази града от обсадата на българския владетел канас Крум. Тази стена е била разширена допълнително на юг от Михаил II (820-829). Стената е със сравнително лека структура с дебелина по- малка от 3 m, изградена от арки, които поддържат бойната пътека. По нея има изградени четири кули и няколко потерни за внезапен излаз. Зад „Лъвската стена“ е разположена вътрешна, основна стена, която е била обновена и допълнително укрепена с добавянето на три особено елегантни шестоъгълни кули. Това укрепяване е направено от император Теофил (829-842 г.). Двете стени са разположени на около 26 m една от друга и в двете има по една порта, носещи едно и също име „Портата на Влахерна“. Двете стени образуват укрепено пространство, наречено Brachionion - "гривна". Вътрешната стена е идентифицирана от Ван Милинген и Янин със стената на Хераклий, построена от император Хераклий (610-641 г.) след аварско- персийската обсада, за да защитят църквите на „Влахерна“. Шнайдер обаче я идентифицира с Петерона (Петер, "крило"), простиращ се  от „затвора Анема“ до Златния рог и построен по времето на Теодосий II, за да прикрие северната страна на самостоятелно укрепеният тогава квартал „Влахерна“. Това твърдение обаче е абсолютно неоснователно, тъй като в този случай стената би имала еднакъв градеж със северната крайморска стена на Константинопол, понеже би трябвало да са изградени по едно и също време. А тя има съвсем различен строеж и структура и е по- вероятно да се приеме за вярно твърдението за построяването ѝ от Хераклий. Идентифицирането на описаните в историческите източници стени на Петерона остава неразрешен въпрос в днешно време и би трябвало да се търсят някъде по най- старото трасе на Теодосиевите стени. Крепостната стена след Лъвските стени и стените на Хераклий продължават с така наречената преградна стена, която се простира от ъгъла между сухоземната и морската стена на града и продължава до самите води на „Златния рог“. Тази стена по всяка веротност е построена в началото на IXв. От император Теофил. В тази стена е имало една порта наречена „Дървената порта“. Стената и портата са напълно изличени през 1868г. Константинополските сухоземни стени преминават през сърцето на съвременния Истанбул. Те са пробити през различни интервали от съвременните пътища, водещи на запад от центъра на града. Много от секциите са възстановени през 80-те години на XX в. с финансовата подкрепа на ЮНЕСКО. Програмата за възстановяване обаче е остро критикувана от ЮНЕСКО заради разрушаване на исторически съоръжения, докато се правят повърхностни неточни възстановки и заради използването на неподходящи материали и лошо качество на работа. Тоталното фиаско на възстановките става факт при земетресенията през 1999 г., тогава възстановените участъци се сриват, докато оригиналната структура отдолу остава непокътната. Нехайството на местните власти и липсата на всеобхватни усилия за възстановяване и съхранение на старините в Истанбул, принуждават световния фонд  за "Световните паметници на културата" да включи, през 2008 г. стените на Константинопол в своя Списък на 100-те най-застрашени паметници на културата в света.
Морските стени
Морските стени ограждат града по бреговете на Мраморно море, „Босфора“ и заливът на „Златния рог“. Елинския град Византион със сигурност е имал морски стени, чийто останки днес не са запазени. Стените които днес се забелязват на терена са от късната античност и средновековието, но и за тях се води спор, кога точно са били изградени. По традиция, изграждането на морските стени се приписва на Константин I, заедно с изграждането на основната стена на „Константиновия вал“. Обаче първите исторически извори за тяхното построяване идват от 439 г., когато градският префект Сайръс от Паннополис е заповядал да се поправят градските стени и да ги доизградят в посока от към морето. Тази строителна дейност определено е свързана с факта, че през същата година град „Картаген“ пада в ръцете на вандалите, събитие, което дава сигнал за възникването на сериозна морска заплаха в Средиземно море. Историци като Кирил Манго обаче поставят под съмнение съществуването на някакви морски укрепления по време на късна античност, тъй като те не са конкретно споменати като съществуващи от съвременните източници до около 700 година. Морските стени наподобяват  Теодосиевите стени, но са по- просто устроени. Те са оформени от единична стена, значително по- ниска от Теодосиевите, с преградни вериги в местата на входовете към пристанищата. Достъпът на вражески кораби до крепостните стените, разположени от към „Златния рог“, е предотвратен с тежка верига, инсталирана от император Лъв III (717-741), поддържана от плаващи бъчви. Тя се е простирала пред входа на залива, като единият край е закрепен към кулата на Евгений, в съвременното предградие Сиркечи, а другата в „Галата“, до големият квадратен форт – „Кастелион“, който по- късно се е превърнал в джамия Йертали (подземна). Веригата е инсталирана от Лъв III, като част от мерките за подготовка на града за мащабната обсада организирана от Маслама ибн Абдел Малик и арабската армия през 717-718 г.  От към страната на Мраморно море, защитата на града е подпомогната от силни течения, които правят атака на флот почти невъзможна. Според Жофроа дьо Вилардуин – един от пълководците и хроникьор на четвъртия кръстоносен поход, именно заради тези течения, кръстоносците се отказват от нападение на града от тази страна. През ранните столетия на своето съществуване Константинопол почти не се изправя пред военна заплаха. Особено след войните на Юстиниан, когато Средиземно море отново се е превърнало в "Римско езеро". Първата по- сериозна заплаха за града е по време на обсадата от аварите и сасанидските перси. Тогава за първи път, морските и сухоземните стени на града са подложени на по- сериозно изпитание. След арабските завоевания на Сирия и Египет се появи нова и постоянна военноморска заплаха за столицата на империята. В отговор на това морските стени на Константинопол са реновирани в началото на VIII век при Тиберий III (698-705) или Анастасий II (713-715 г.). Император Михаил II (820-829 г.) инициира широкомащабна реконструкция, завършена от наследника му Теофил (829-842 г.), който увеличава височината на стените. Тъй като тези ремонти и реконструкции съвпадат със завладяването на остров Крит от сарацините, то никакви средства за заздравяването на морските стени не са били спестени. Както пише Константин Манасий, "….Златните монети на империята се изразходват свободно, като безполезни камъчета….". Обширната работа на Теофил по възстановяването на морските стени, се потвърждава от многобройните находки. Тези стени с известни поправки, промени и реконструкции пазят столицата до края на империята в 1453 г. По време на обсадата на града от кръстоносците на Четвъртия кръстоносен поход, морските стени все пак се оказват слабо място в защитата му, тъй като венецианците успяват да ги завладеят. Завземането става от към стените разположени покрай „Златния рог“. Ромеите се предоверяват на веригата, която прегражда залива и през годините не са направени никакви подобрения и заздравявания на северните стени на града с  идеята, че веригата не може да бъде преодоляна. Това самоубеждение на ромеите по принцип е вярно, но само при условие, че отбраняващите се имат сравнително силна флота, която би трябвало да е разположена в залива и да предотвратява опити за преодоляване на веригата. През 1204 г. обаче Източната римска империя вече не разполага с такъв флот способен да се противопостави на регионалната морска сила- Венеция! Взимайки предвид това събитие Михаил VIII Палеолог (1259-1282), след възвръщането на Константинопол от латините през 1261 г., полага особени грижи за повишаване и укрепване на стените от към морето. Това укрепяване е наложително и поради факта, че ромеите очакват опит от страна на латинците за възвръщане на града. Освен това установяването на геноезци в „Галата“, на северният бряг на „Златния рог“, което е договорено в договора от Нимфеум, представлява още една потенциална заплаха за града. Времето за заздравяване на стените е кратко, тъй като се очаква латински опит за възвръщане на града да е много скоро. Поради тази причина, морските стени са направени по високи с добавянето на двуметрова дървена палисада. Десет години по- късно, изправени пред заплахата от нахлуване на Шарл I Д'Анджуйски, който се опитва да възстанови Латинската империя, ромеите построяват втора линия от крепостни стени зад оригиналните морски стени. Днес следи от тази втора укрепителна линия не са останали. Следващото реновиране на морските стените е при император Андроник II Палеолог (1282-1328) и отново са ремонтирани при неговия наследник Андроник III Палеолог (1328-1341). Този повторен ремонт е поради факта, че на 12 февруари 1332 г. Силна буря подкопава стените и част от тях се сриват във водата отваряйки големи пробойни в защитната линия. През 1351 г. по време на войната на империята с Генуа, Йоан VI Кантакузензиан отново ремонтира морските стени и дори прокопава ров пред фронта на стената, обърнат към Златния рог. Свидетелства за други ремонти по морските стени са записани в 1434 г. при поредната война на ромеите с генуезците и отново в годините преди последната обсада и падането на града в османски ръце. Последните ремонти преди 1453 г. са финансирани отчасти със средства, предоставени от Деспота на Сърбия Георги Бранкович.
Стените на Златния рог
Крепостната стена обърната към „Златния рог“ е с обща дължина от 5600 m, простирайки се от нос „Свети Димитър“ до „Влахерна“, където се съединява със сухоземните стени. Въпреки, че по- голямата част от стената е разрушена през 1870 г., по време на изграждането на железопътната линия, нейното трасе и положението на повечето порти и кули са известни с голяма точност. Стената е построена по- навътре от крайбрежната ивица и е с височина около 10 m. Според картографа от XV в. Христофор Бундемонти тя включва 14 порти и 110 кули, но в последствие археолози и историци установяват наличието на 16 порти, които са съществували през византийският период. По всяка вероятност не описаните порти от Бундемонти са били зидани или заличени по времето на картографа. Поради изключително удобният за акостиране залив на „Златния рог“, северният участък от града винаги е бил по- космополитна част, като там се е съсредоточавала основната търговска дейност. Поради тази причина там са били разположени по- голямата част от кварталите на чужденците живеещи в императорската столица. В противовес на широко разпространеното схващане за консерватизма на средните векове, трябва да се отбележи, че в Константинопол, именно в северната част на града е имало голям квартал на мюсюлманските търговци. В този квартал търговците са имали свой собствени квартири, включително и джамия. Също така, по времето на Алексий І Комнин (1081-1118 г.) империята дава на различни италиански морски републики ( Венеция, Генуа и тн.) обширни търговски квартали, в които имат собствени кейове и складове разположени отвъд морските стени до брега на залива. Първата порта на крепостната стена към Златния рог -„Колиоменска порта“, е разположена в непосредствена близост до земните стени на град. Малко след нея се намира портата на „Св. Анастасия“, разположена в близост до джамията "Атик Мустафа паша". В непосредствена близост до тази порта, разположена от външната страна на стената, се намира църквата "Свети Никола Канабос", която през 1597-1601 г. е била главен катедрален храм на Константинополския патриарх. По- нататък е портата, известна на турски като "Балат Капи", оформена с три големи арка разположени една до друга. Тези арки са представлявали три отделни врати на портата и са водили към брега и към пристанище, което е обслужвало двореца и квартала „Влахерна“. Известно е, че в околността, през византийския период са съществували две порти: „Княжеската порта“, откъдето идва и името на квартала разположен зад нея - „Кинегион“ и „Портата на Св. Йоан Предтеча и Кръстител“. Много от историците обаче смятат, че двете имена касаят една и съща порта. „Балат Капи“ е идентифицирана, като един от тези порти и като една от трите порти на „Златния рог“, известни като "Имперската порта". Тъй като историческите сведения и археологическите проучвания до момента не показват наличие на друга порта в околностите освен „Балат Капи“, много е вероятно всичките описани по- горе имена на портите да се отнасят за всяка една от трите врати на трите арки от портата. По- нататък на югоизток е разположена следващата порта- „Фанарион“ наречена от османците „Фенер Капи“. Тя е кръстена на разположения пред нея морски фар, който дава и името си на местното предградие. Също така тази порта маркира западния вход на вътрешната крепост „Петрион“, образувана от двоен участък на крепостните стени, разположен между портата „Фанарион“ и следващата порта „Петрион“, кръстена от турците „Петри Капи“. Според римската традиция укреплението е кръстено така на Петър Патриция, водещ министър на Юстиниан I (527-565 г.). В близост до портата „Фанарион“ има малка порта разположена в западния край на вътрешната стена, която носи името: "Портата на Диплоганар". При обсадата на града от латинците през 1204 г., венецианците, след като скъсали веригата на „Златния рог“, дебаркирали на северния бряг и водени лично от дожда Енрико Дандолоп щурмуват стените до портата „Петрион“, от където и успяват да проникнат. При обсадата на града през 1453 г. обаче османските атаки на също място са отблъснато няколкократно. Следващата порта по стената е „Йени Аякапи“ ("Новата порта на светеца"). Тази порта не е римска, освен ако тя не замества по- ранен византийски вход, което за сега е само хипотеза. Тази порта е построена от големия османски архитект Мимар Синан през 1582 г. Малко след този вход се намира по- старата порта "Аякапи" („Порта на светеца“), известна във византийският период, като "Портата на Св. Теодосия", кръстена на голямата църква "Св. Теодосия" Следващата порта е тази на „Ейс Пегас“, известна от латинските хронисти като „Porta Puteae“ или „Porta del Pozzo“ и наречена от османците „Кибали Капи“. Тя е наречена така, защото гледа към квартала на Пега (Pigas, - "извори") разположен на отсрещният бряг на „Златния рог“. Следващата порта, днес е напълно унищожена, е носила името „Порта на Платеа“, наречена от венецианците „Порта дел Пиаца“ , а от турците „Уникапани Капи" („Порта на складовете за брашно"). Римското и венецианското име на портата идват от широката крайбрежна ивица пред нея която наподобява площад. Следващата порта е кръстена от османците „Аязма Кпи“ ("Портата на Свещения кладенец"). Тази порта по всяка вероятност е изградена през османският период, а за нейното местонахождение се знае че се е намирала след порта „Ейс Пегас“. Следващата порта е „Порта Друнгари“ (османско название „Одункапи“ - Дървената порта). Римското ѝ наименование произлиза от висш военен чин, известен като "Друнгарий" - командващ „Друнга“. През византийският период Друнгата е съставна част от Тагмата и се състои от три Турми.  Тази порта бележи западния край на венецианския квартал. Тя е последвана от „Порта Свети Йоан де Корнибус“, кръстен на близкия параклис. Следващата порта е „Порта Перама“ , която се е намирала пред квартала „Перама“, откъдето днес потегля фериботът към „Галата“. Тази порта бележи източната граница на средновековния венециански квартал на Константинопол и началото на квартала „Амалфитан“, разположен на изток от нея. В картата на Бундемонти, „Порта Перама“ е обозначена, като "Порта Писария", наречена така заради рибния пазар, който се е намирал пред нея. Днес портата е запазила това си име в съвременното ѝ турско наименование „Балък пазар капи“ („Порта рибен пазар“). Тази порта също се идентифицира с портата на евреите- „Порта Хебрица“.  В околностите на „Порта Перама“  трябва да се търси и "Портата на Свети Марк", която е записана в един венециански документ от 1229 г. Местоположението на тази порта обаче е неизвестно, както и въпросът дали вратата, очевидно кръстена в чест на покровителя на Венеция, е съществувала или е изградена след падането на града в латински ръце през 1204 г. На изток от „Порта Перама“ се намира „Портата Хиканатис“. Названието и идва от името на императорската тагма на хиканатите. Портата маркира източния край на квартала „Амалфитан“ и западния край на квартала „Писан“. На изток се намира „Портата Неорион“, известна в края на византийското и османското време, като „Порта Хория“ („Красива врата“). Както се вижда от името ѝ тя е водила към главното пристанище на древният Византион - „Неорион“. Пристанището е и най- старата военноморска база на града. В ранния османски период портата е известна на турски като „Чифут капи“("Еврейската порта"), а съвременното ѝ име е „Бахче капи“ („Градинска врата“). Тази порта маркира източната граница на квартала „Писан“, чийто край е разположен малко по на изток от портата. От тук на изток се простира генуезкият квартал на града от XII век. В запазени документи, които дават привилегии на обитателите на този квартал, се споменават две порти: „Порта Бону“ и „Порта Ветери ректор“ („Портата на стария ректор“). Много е вероятно тези две имена да се отнасят до една и съща порта, вероятно наречена на неизвестен ни днес ректорски пансион, който се е намирал някъде в съвременния квартал „Сиркеси“. Местоположението на тази порта днес е неизвестно. Последната порта на стените на „Златния рог“ е „Порта Евгений“, тя води към пристанище „Просфорион“. Тази порта носи още името „Мармаро порта“(„Мраморната порта“), защото е била покрита с мрамор и е била украсена със статуя на император Юлиан. Тази порта се идентифицира с османската порта „Яликьошкю капи“, която е разрушена през 1871г. В близост до тази порта на около 240 m североизточно се намира „Кулата на Евгений“ или „Кентенарион“. Тя е построена през IV век и в нея е била захваната огромната верига, която е затваряла входа на „Златния рог“.
Стените на Босфора и Мраморно море (Стените на Пропонтис)
Стените на Пропонтис (Старогръцкото име на Мраморно море - от старогръцки „про“ (преди) и „понт“ (море) , с изключение на пристанища и кейове, са построени почти до самата брегова линия. Те са с височина 12-15 m, като са съоръжени с 13 порти и 188 кули. Общата дължина на стените е почти 8 460 m, с още 1080 m допълнителна дължина включваща вътрешната стена на пристанището на „Теодосий“/“Елеутериус“ и с още 1000 m, които затварят вътрешния град на двореца „Буколеон“ . Няколко големи участъка от стените са унищожени при строителството на крайбрежния път през 1956-57 г. Близостта на стените до водата и силните течения на Мраморно море, включително и в протока „Босфора“, означават, че източните и южните брегове на полуострова са сравнително безопасни от атака при обсада на града от противник. Проблемът при тези стени е, че те трябва да бъдат добре защитени и подсилени срещу неспирните атаки на морските вълни. За целта строителите са използвали здрави мраморни основи за подобряване на връзката между земята и стената и са разположили солидни вълноломи пред тях, изградени от големи каменни блокове. Започвайки от северният нос, на ръба на древният акропол, там където свършват стените на „Златният рог“, на юг и после на запад до прословутата „Мраморна кула“, портите по стените на „Пропонтис“ са както следва: Първата порта, днес напълно разрушена, е „Източната порта“ или Портата на Св. Барбара“- кръстена на близко разположена църква. Турското название на тази порта е „Топкапи“(Оръдейната порта- морската оръдейна порта, защото такава има и на „Теодосиевия вал“), от която идва и името на османският дворец „Топкапъ“. Тази порта е уникална сред портите по стените на „Пропонтис“.  Тя е подобно на „Златната порта“, като по същият начин е защитена от две големи кули, изцяло изградени от бял мрамор. През 1816 г. мрамора от кулите е бил използван за построяването на близкия мраморен павилион на султан Махмуд II. Два пъти в историята на Източната римска империя, Портата на Св. Барбара“ е била използван за триумфално завръщане на императори. Първият път е през 1126 г., когато Йоан II Комнин се връща от успешната обсада на град „Кастамон“, а вторият през 1168 г., когато Мануил І Комнин се връща от победната си кампания срещу Унгария. По-нататък по стената е разположена порта, известна на турски като „Дийрмен капи“ ("Порта на мелницата"), чието византийско име е неизвестно. Северно, в близост до нея се издига „Голямата кула на Мангана“. Тази кула е изградена с цел да държи единия край на верига, която има задачата да затваря „Босфора“ подобно на веригата на „Златния рог“. Идеята за поставянето на тази верига е на Мануил I Комнин, но вероятно тя никога не е била инсталирана. Другият край на веригата е трябвало да бъде захваната в построена специално за тази цел кула на остров „Модерна кула“ (Киз Кулеси), известен, във византийско време, като „Дамалис“ или „Аркла“. Следващата порта е известна, като Демир капи“ („Желязна врата“). Тя вероятно е изградена през османския период, като няма данни на това място да е имало порта по време на Източната римска империя. Зад последните две порти се простира кварталът „Мангана“ с многобройни манастири, най- известните от които са тези на „Св. Георги от Мангана“, „Христовата църква Филантропова“ , „Богородица Ходжегрия“ и дворецът „Мангана“. Следват четири броя малки потерни, разделени по двойки, разположени на южния край на квартала „Мангана“. Тези потерни са обслужвали многобройните църкви и манастири и са защитавани непосредствено от три квадратни кули. Имената на две от тях са известни от намерени надписи. Една от тях е, „Порта на Св. Лазар“ и малката „Порта на Ходегрите“  и двете имена идват от съответните манастири, разположени в близост до тях. За съжаление в днешно време не може с точност да се определи, кои две от потерните носят тези имена.  Още една от тези четири потерни може да бъде идентифицирана с „Порта на Михаил Протовестарий„. Южно на мястото, където брегът започва да извива на запад, се намират следващите две порти: „Балъкхане капи“ ("Портата на рибната къща") и „Ахир капи“ ("Дървена порта"). Имената им произлизат от сгради в двореца „Топкапъ“, към които са водели. Техните византийски имена са неизвестни. Портата „Балъкхане капи“  води директно в османския дворец, докато портата „Ахир капи“ се намира на около 300 m югозападно от първата и е била извън стените на „Топкапъ“.  Следващата порта, в югоизточния ъгъл на града, е била портата на императорския дворец „Буколеон“, известна по времето на Византийската епоха, като „Лъвската порта“. Името ѝ идва от мраморните лъвове, които са я украсявали. Тази порта е имала основно процесийни и служебно-официална функция, като през нея са влизали официални лица и посланици, които пристигат с кораб по море към града. Тази порта е водила към не много голямо пристанище, с правоъгълна форма, оформено от вълноломи издигнати пред най- близката източна кула и източно пред известната кула „Белисарио“. Тази кула е имала освен охранителна, вероятно и сигнализациона функция. Тя е изградена значително по на юг от основната стена и освен за основа на кея затваряш пристанището, вероятно имала издигнат фар на бойната си площадка, за носочване на корабите. На десетина метра западно от „Лъвската порта“ е изградена малка потерна която е служила за всички обичайни нужди при поддръжката и живота в двореца. За съжаление името на тази потерна не е запазено. Самия дворец „Буколеон“ е бил произведение на изкуството с множество прозорци, украси и градини. Основните му жилищни сгради са допрени до морската стена, като днес са почти напълно унищожени от изграждането на линията за „Ориент експрес“ през XIX в. Двореца е бил обиколен от собствена крепостна стена с кули и порти, като е оформяла вътрешен град с площ от 47 дка. Формата на укреплението е неправилна, силно начупена и с много условности може да се оприличи на триъгълник. Най- северозападния край на това укрепление завършва в самия хиподрум където е била оформена сграда с балкон който е излизал направо на трибуните. Този балкон е позволявал на императорите да наблюдават състезанията на хиподрума без да се налага да излизат от вътрешния град. Като се има предвид, че „Буколеон“ става седалище на византийските императори по времето на Комнините, тази мярка е била много практична при честите опити за покушение срещу тях. Сухоземната крепостна стена на вътрешния град на „Буколеон“ започва от кула на морската стена разположена източно от „Лъвската порта“. Северно от споменатата кула на разстояние 54-56 m по куртината се намира главната източна порта на вътрешния град. Тя е била охранявана непосредствено от две правоъгълни кули, външни за куртината. Нейното име не достигнало до нас. Днес портата и разположената от юг кула са разрушени напълно през XIX в., като е запазена само част от северната отбранителна кула. От тази северна кула, стената продължава в северна посока на разстояние 16 m и прави остър завой на северозапад. Непосредствено до този завой на североизточната стена е била разположена главната северна порта. Тя е известна с името „Портата при джамията Султан Ахмед“, кръстена от османците на преработената в джамия стара византийска църква. Ромейското име на тази порта не е известно. Другата известна порта е главната западна порта, разположена на северозападната стена, южно от дворцовия комплекс с балкона на Хиподрума. Тази порта носи името „Сцила“, кръстена на морското чудовище от древногръцката митология. По всяка вероятност тя е била украсена с такова изображение или скулптора. Самата порта е разположена в голяма Квадратна кула(кула- порта), която е имала две врати позиционирани последователно една след друга. Следващата порта, след малката потерна до „Лъвската порта“, която се е намирала на морските стени, е била също малка потерна разположена на перпендикулярната стена в западния край на пристанището на „Буколеон“. Тази порта не е водила към дворцовия комплекс, а направо към града. Днес тя е известна само с османското си име „Чатлади капи“(Счупената-разбитата порта). Част от изследователите обаче смятат, че името на тази потерна е неизвестно, а „Чатлади капи“  всъщност се отнася за турското име на „Лъвската порта“. На запад от двореца „Буколеон“ се намира църквата на Св.Св. Сергий и Бакхус известна още като малката Св. София. Тази църква е един вид макета по който е построена в последствие същинската Св. София.  Св.Св. Сергий и Бакхус  е оцеляла до днес благодарение на това, че като голямата Св. София е превърната в джамия. Пред църквата до една от крепостните кули е оформена потерна , чието име ни е неизвестно. Непосредствено западно до тази църква се е намирало и първото от пристанищата на южния бряг на града. Името му е „София“, кръстено на съпругата на император Юстин ІІ (565-578 г.), известно първоначално, като пристанище на Юлиан. Това пристанище е било основното южно пристанище на елинския и римския Византион. Точно преди неговият източен край, е оформена първата по- голяма порта на града по южната крепостна стена – „Порта на София“. Портата е известна още и като „Желязната порта“(„Порта Сидера“). На турски език тя е позната като „Кадиргелимани капи“("Порта на пристанището на галерите").  Самото пристанище „София“ е вътрешно за града, като е било защитено с крепостната стена, която минава върху изкуствено издигнат вълнолом. Достъпът до него е ставал чрез два прохода в двата края на залива, които са защитавани от кули и са преграждани с железни вериги. Днес пристанището е напълно унищожено и не може да се определи дали е имало крепостна стена по бреговия си периметър. При изграждането, в по- късен етап, на сгради в акваторията му обаче, не са намерени никакви останки, които да предполагат наличие на стена. В този случай, може да се изгради хипотезата, че пристанището, поне в края на византийския период, е използвано само за акостиране на лодки и яхти. От тук може да се заключи, че проходите за достъп до пристана са били много малки и лесно са били блокирани и защитавани при обсада. На около 270 m западно от пристанището „София“ е разположено пристанище „Контоскалион“. То е изградено с цел в дългосрочен план да замени пристанище „София“. Причина за тази промяна предприета от източно римските императори е описаното по- горе предположение, че пристанище „София“ не е било укрепено по бреговете а само е преградено. Този факт създава опасност, при акостиране на бойни кораби лесно да бъдат прехвърлени войски за извършването на преврат в града, без възможност да бъдат спрени! Най- вероятно поради тази причина новото пристанище „Контоскалион“ е било солидно укрепено по бреговете с здрава крепостна стена и кули и е било предназначено за акостиране на военни кораби. Имено в северозападния ъгъл на този пристан е била изградена следващата голяма порта по стените на „Пропонтис“. Тя носи името на пристана - „Контоскалион“ и е защитавана от изграднии наблизо три квадратни кули, вътрешни за куртината. Османското име на тази порта е „Камкапида“(„Пясъчната врата“). Днес и вратата и пристана са напълно разрушени и засипани. Следващото пристанище на запад, в района на квартал „Вланга“ е пристанището на „Теодосий“/“Елутериус“. Това пристанище е най- големия пристан на града с площ от над 193 дка и е защитено от сложна крепостна система, която обикаля целият залив и прегражда входа с изкуствено направени вълноломи. Достъпът до него се осъществява, посредством два прохода защитавани с кули и преграждани с вериги. В това пристанище е зауствала река „Ликус“, която от „Константиновия вал“ е била изкуствено вкарана под повърхността на града в специално изграден канал. Пристанището в днешно време  е засипано и е известно, като индустриален парк „Ланга Бостън“. Въпреки унищожението му, част от крепостните стени, които са обикаляли бреговете са  все още запазени. Непосредствено преди този пристан се намира „Еврейската порта“ известна на турски като „Иеникапи“(„Новата порта“). За византийското име на портата се знае от запазен лаински надпис вграден в стената над нея, който свидетелства за извършен ремонт след земетресението от 447 г. Следващата порта се намира непосредствено западно от пристанището и е известна на турски като „Давутпаша капи“(„Портата на Двут паша“). Тази порта, обикновено се идентифицира с  византийската порта на „Св. Емилиан“, за която се знае, че се е намирала в близост до кръстосването на морската стена с „Константиновия вал“. Това твърдения обаче се оспорва от редица изследователи, включително и Янин, който при разкопки предполага, че е намерил кръстосването на морската стена с Константиновия вал значително по на запад от мястото на спомената порта. На около 70 m на там по куртината се намирала малка потерна, чието име не известно. Вървейки все по стената на запад, там където бреговата ивица извива рязко на юг се намира следващата порта- „Порта на Псамати“, чието турско име е „Самати капи“. Тя е водила към едноименно предградие, а защитата ѝ е осъществявана посредством голяма квадратна кула разположена непосредствено до нея. В югозападна посока след „Порта на Псамати“ се намира последната известна порта на морските стени, наричана днес с османското си име  „Нарли капи“ ("Порта на народа"). Византийското ѝ име е неизвестно, но вероятно е носила името на прочутия манастир „Св. Йоан Студиос“, към който е водила.  След тази порта, единственото значимо съоръжение по морската стена е най южната точка на Константинопол - „Мраморната кула“ („кула Марбел“). Тя представлява солидно фортификационно съоръжение с правоъгълна форма и височина над 16 m, което осигурява прикритие на морската стена на изток и на началото на „Теодосиевия вал“ на запад.
Стените на Галата
Най-старата оцеляла карта на Константинопол, съставена от Христофор Бунделмонти, датира от 1422 г., където добре са изобразени крепостните съоръжения на града и на „Галата“. „Галата“ или предградието „Пера ен Сикай“ или на кратко „Сикай“(както е известно в началото), е неразделна част от града от началото на V в. Името „Пера ен Сикай“ буквално означава „Поле от другата страна“. Според труда „Нотития Урбис Константинополитана“(съставен през 425г.), „Сикай“ е определен, като тринадесетият район на града. Квартала е бил укрепен със стени през същият този V в., а при управлението на Юстиниан I, заради широк мащабното строителство и обновяване на квартала, му е даден статут на самостоятелен град, като му е присвоено името Юстиниана/Юстинианополис. В укрепения квартал е известно, че са били издигнати църкви, форум, баня, театър, пристанище и 431 големи къщи. Иначе казано „Сикай“ или „Галата“ е представлявал един вид предградие, в което богатите римски граждани са имали вили в близост до столичния център. Най- раните сведения за „Сикай“ са от времето преди Константин I, като е известно, че е имало пристанище, което придобива значение и е обиколено със стена, при преместването на столицата на Римската империя в периода 324-337г. По времето на Теодосий II (408-450г.) района на „Сикай“ е включен в градската част на Константинопол. От историческите извори е известно, че крепостните стени на селището са се разраствали за да обиколят нови региони и достигат обща дължина от 2.8 km. За сравнение, периметъра на стените на „Галата“ по-времето на генуезците през XV в. когато се счита, че е най-голямото разширение на селището, е бил 2.7 km. За съжаление днес няма никакви исторически извори или пък археологически проучвания, които да покажат какъв е плана и как е изгледал този укрепен квартал, по времето на късната античност. Известно е само, че по времето на император Тиберий II (578-582г.)  е бил изграден фортът „Кастелион“, където е закачан единият край на веригата която е преграждала „Златния рог“. Този форт е и единствената оцеляла постройка от времето на късната античност, като до XVIII в. е използван, като джамия известна днес с името „Кеманкеш коджа Мустафапаша“ (а в миналото с името Йертали (подземна). През VII в. обаче, вероятно в следствие на аварославянското нашествие на балканите селището Сикай(Юстиниана) запада и е изоставено. Действащ и допълнително укрепен остава само форта „Кастелион“. До XI в. региона на „Галата“ остава запустял макар старите крепостни стени да са стърчали още над терена. По това време там е преселена от града еврейската общност от 2500 човека. През 1203 г. кръстоносците превземат и унищожават старите крепостни стени и еврейското послеще на „Галата“ малко преди да превземат Константинопол. След това на мястото започват да се заселват генуезци. За генуезците е известно, че са се ползвали с относително доверие от към местната византийска власт. Поради това са имали много удобен привилегирован район на брега на „Златния рог“ в Константинопол още в началото на XII в. След превземането на града от кръстоносците на четвъртият кръстоносен поход през 1204г. те губят този регион в полза на венецианците и на практика са изгонени от столицата. Император Михаил VIII Палеолог (1258-1282 г.) през 1261 г. превзема Константинопол и възстановява Източната римска империя. Веднага след завземането той започва да укрепява столицата и да възстановява правата на генуезците, които почти постоянно са били на страната на ромеите против кръвния враг Венеция. Въпреки възстановяването на привилегиите генуезците играят своя собствена игра на гърба на Византия. Малко след възстновяване на империята Михаил VIII разбира, че генуезците готвят бунт целящ завземане на града и предаването му отново на латинците. Реакцията на императора е мигновена, всички генуезци са изгонени от Константинопол, а имуществото име е конфискувано. Тъй като по това време Византия е в обтегнати връзки и с другата велика морска сила Венеция, скъсването на отношения с Генуа не се отразява никак добре на икономиката на страната. Поради тази причина се стига до сключване на договорът от Нимфеум, в който през 1267 г. на генуезците е разрешено да се върнат на тържищата в града и да се заселят отново, но не в пределите на Константинопол, а в „Галата“. За подсигуряване на града от бъдещи недоброжелателни действия от страна на хитрите генуезци. Михаил VIII разрушава останките от крепостните стени в „Галата“ и оставя само един военен гарнизон там, който да пази и стопанисва фортът пазещ веригата- „Кастелион“. Също така е абсолютно забранено на генуезците да издигат каквито и да било отбранителни съоръжения на Галата. Именно поради тази причина генуезците не успяват да укажат никаква съпротива когато през 1296 г. съперчическият венециански флот дебаркира на брега на „Галата“ оплячкосва и опожарява геноезката колония там. След това събитие генуезците се опитали да заобиколят поселището с крепостна стена, но били спрени от Византийската администрация, която позовавайки се на договора от Нимфеум изтъква, че чужди поданници нямат право на строеж на крепости и фортове на територията на империята. Въпреки това през 1303 г. Андроник II издава ферман с който Византийската администрация определя границите на привилегированият район, който се дава на генуезците в „Галата“. Използвайки поредния упадък във Византия, който настъпва в началото на XIVв. и заобикаляйки договора, генуезците издълбават ров около поселището, оправдавайки се с постоянната венецианска заплаха. Не особено адекватната реакция на Империята развързва ръцете на генуезците и те скоро след издълбаването на рова свързват къщите си с крепостни стени. Имайки предвид, че по това време къщите на генуезците са представлявали жилищно отбранителни кули, на практика се оказва, че със свързването има с оградна стена се оформя стабилна крепост с кули  и ров пред нея. Това първо оказало се укрепено поселение съгласно фермана от 1303г. има площ от 76 дка, с неправилна четириъгълна форма. То се е разполагало на около 130 m западно от форта „Кастелион“ и е оставало извън прекия визнатийски контрол. С течение на времето и все по- големия упадък на Византия, генуезката колония в „Галата „ става все по- богата и започва да се разпространява извън стените на поселението без да се съобразява с исканията на слабата Византия. Така през 1349 г. поселението на генуезците в „Галата „ се разраства на север, като земите там са били откупени. Това разрастване е в територия с трапецовидна форма и обща площ от 28 дка. Новото пространство много бързо е заградено със здрава крепостна стена, като в северният му край на най- високата точка от цялата „Галата“ е издигната запазената и до днес „Кула на Галата“ известна по онова време като „Кулата на Христос“. Тя е издигната и завършена през 1348г. и единствената добре запазена част от укрепителната система на генуезците от онова време. Освен нея са запазени и малко от крепостните стени още две кули с „U” образна форма, от това разширение, но в много по- лошо състояние. Следващото разширение на генуезката колония е от 1387 г., когато колонията се разраства на север от старото селище и  на запад от това основано през 1349 г. Тази нова територия има неправилна петоъгълна форма с площ от 51 дка. И също е обградена със здрава крепостна стена и кули. Точно десет години след последното разширение през 1397 г. колонията се разраства още един път на запад, като е разширена с територия с обща площ от почти 20 дка. Четвъртото и последно разширение на колонията е след 3 г., когато селището се разпростира на североизток с територия на площ от 119 дка. В това последно разширение, като част от крепостните стени се включва и форта „Кастелион“, който макар да се явява част от фортификацията на колонията, все още е и част от отбранителните съоръжения на Константинопол и в него е разквартируван византийски гарнизон. Генуезките крепостни стени на „Галата“ са солидни, построени от добре обработени камъни по двете лица  и с пълнеж от трошен камък. Дебелината им е около 3-3.5 m. По целият си периметър са били подсилени от крепостни кули, които са разположени на равни разстояния от по 40-60 m една от друга. За да се подсили здравината на крепостните стени, но да не се увеличава дебелината от вътрешната си страна те са подпрени от арки, върху които са изградени бойните пътеки. Този начин на градеж заздравява стената но е доста по- евтин за изпълнение от плътните крепостни стени. Портите и кулите на „Галата „ са били украсени с релефи и гербове на различни генуезки родове. По времето на обсадата на Константинопол от османците през 1453 г. генуезците в „Галата“ се опитват да бъдат неутрални, като следват политиката на независима държава. След превземането на града, администрацията на „Галата“ подписва споразумение с Мехмед II Завоевателя и Османската империя признава привилегиите на генуезците, но в поселището е разквартируван постоянен османски гарнизон.
Гарнизона
Противно на широко разпространеното мнение, гарнизона на града не е бил въобще голям. Единствените постоянно разквартирувани в града военни части са били само императорската гвардия, която е част от тагмата на Ескувитите( единственото професионално звено на армията намиращо се постоянно под оръжие наброяващо около 15 000 души.) самата тагма много рядко е влизала в града и обикновено е била разквартирувана извън Константинопол. През целият късноантичн и средновековен период на града се е разчитало армията да реши проблемите на империята преди достигане на града. В случаите когато все пак противника е достигал стените на столицата се е разчитало на войски от останалите теми, които да защитават стените, както и на въоръжаване на опълчението, което се е състояло от жителите на града. Уникалността на отбранителните съоръжения, на практика е била достатъчна защита на Константинопол до появата на огнестрелното оръжие.
Османски дворец Топкапъ и крепостните му стени
Единственото укрепление в Константинопол което е дело на османските завоеватели е крепостта на двореца „Топкапъ“. Дворецът е не само резиденция на османските султани, но и административен и образователен център на османската държава. Първоначално е построен от султан Мехмед II Завоевателя между 1460 и 1478 г. като е преустрояван и разширяван многократно до XIX в. Дворецът е построен върху акропола на Византион, като за построяването му е разрушено почти всичко каквото е останало от Римския град в този участък. Той е разположен на най- високата точка на първият хълма на града и е отделен от него с крепостна стена с дължина 1400 m. Тази стена започва непосредствено западно от „Портата на Евгений“ ( на стените на „Златния рог“) продължава на югозапад и някъде срещу византийския дворец „Бутаниат“ се отправя на юг. След достигане днешният павилион на Алай, стената извива рязко на югоизток и минава непосредствено северно от църквата Св. София. На североизточния ъгъл на Св. София стената отново извива на юг и минава непосредствено източно от бившата Магнаурска школа. От там при джамията Ишакпаша завива на югоизток и достига византийските морски стени на „Босвора“, на стотина метра североизточно от византиската „Порта Ахир капи“. От останалите страни „Топкапъ“ използва стените на византийският град. Описаната крепостна стена е с дебелина над 3 m и по нея има изградени на равни разстояния една от друга 30 кули. Двадесет и четири от тях са с квадратна форма, три с полукръгла и три са оформени като кули-порти. Днес само две от квадратните кулите не са оцелели и една от кулите порти, а една от полукръглите кули е превърната на павилиона Алай. Височината на стените е около 8 m, а височината на кулите над 10 m. Заградената площ  е 700 дка и почти напълно припокрива елинският Византион. Самия дворец Топкапъ е съставен от две основни части: Външен и Вътрешн дворец. В рамките на новоизградените стени се намират три основни порти и две потерни. Най- важната порта е „Имперската порта“ („Бабхимаин“) разположена непосредствено зад Св. София, в края на главната римска улица Месе. Тя представлява масивна кула с размери 17х40 m и три арки, като в средната е оформен входа. Втората порта е „Порта на поздрава“(„Бабисселиам“). Тя е изградена в близост до морските стени и представлява кула порта с размери 10х14 m. и „Портата на Щастието“ („Бабиссаде“), разположена в близост до стените на „Златния рог“. Днес тази порта е разрушена за да се изгради линията за „Ориент експрес“. На вътрешния дворец има разположена една главна порта защитавана от две осмоъгълни кули, които носят белезите на византийското строителство, но портата е типично османска. Самият вътрешен дворец има високи оградни стени като на манастир но вместо зъбери има изградени жилищни стаи и павильони.
Заключение
Константинопол сега Истанбул винаги е бил голям и космополитен град, който дължи просперитета си най- вече на изключителното си стратегическо местоположение, точно в средата на целият търговски поток между изтока и запад. Мястото е оценено още от елините и после от римската империя, като това което удължава нейното съществуване с 1000 г. е имено преместването на столицата от „Рим“ във Визнатион. Случайно или не Новият Рим(както е наречен първоначално Константинопол) е изграден върху седем хълма точно както и „Рим“.  В града са били издигнати изключителни сгради и съоръжения, които и днес се смятат за чудо на античната и средновековна инженерно-строителна култура. За съжаление много малко от тях са запазени днес. Такива са църква Св. София, която до построяването на катедралата Св. Петър в Рим през XVI в. е била най- големият храм в тогавашният свят. Подобно уникално съоръжение е цистерната на Юстиниан, която представлява огромно подземно съоръжение с размери 140х70 m и височина от 8 m. Тавана на съоръжението се поддържа от 336 колони, а вместимостта му е 100 000 m3 вода. Освен тази цистерна в града е имало още десетина по- малки също подземни цистерни и три огромни открити цистерни с обща вместимост от над 600 000 m3 вода. Днес на мястото на откритите цистерни се намира парк Sema and Aydın Doğan Education, стадион  Karagümrük Fitness club и парк Aspar Sarnıcı, Çukurbostan. Друго оцеляло творение на древните инженери е „Виадукта на Валент“. Той е изграден между четвъртият и третият хълм на града и служи за прехвърляне на прясна вода до императорските дворци. Оцелели са и редица църкви, които са свидетелство за културата на Византия. Тяхното запазване обаче е факт благодарение на това, че са превърнати в джамии и за момента още са действащи такива. Едно от уникалните творения на древността е църквата „Иисус Христос Спасител“ тя се намира в близост до Теодосиевия вал и също се е запазила защото е използвана като джамия. Интересното при нея е, че с вар са замазани всички златни мозайки на храма, които в днешно време се появяват на бял свят и смайват посетителя със своето изящество и уникалност. Друго уникално строително съоръжение е Хиподума. За голямо съжаление тое почти напълно унищожени с изключение  на югозападния му сектор който е отчасти запазен. В днешно време се правят разкопки на Мнагнаурската школа, която се намира в близост до Св. София. Това висше учебно заведение е било най престижният университет  през средновековието. В него са завършили и българските владетели като Кубрат, Симеон и Калоян. За голямо съжаление днес не са останали почти никакви останки от множеството дворци. Запазена е една малка част от „Лъвската порта“ на Двореца Буколен, но тя тъне в разруха и иманяри ровят там без никакъв страх от закона. Запазена е и основната сграда на двореца „Профирогенит“, който е част от дворцовия комплекс на „Влахерна“, но самия дворец на „Влахерна“ е напълно разрушен.  Двореца на Константин пък е бил напълно разрушен за да се построи Синята Джамия. Единственото друго, което е сравнително добре запазено е голяма част от „Теодосиевия вал“ укрепленията на „Влахерна“ както и големи части от морските стени. Също така и „Кулата на Христос“ и форта „Кастелион“. В археологическия музей на града може да се види и веригата която е преграждала „Златния рог“. За голямо съжаление така наречената османска култура е свързана само с разрушения и строителство на бани и джамии, които са копие на Св. София. Поради тази причина от някога уникалният град Константинопол не е останало почти нищо.

Местоположение

Надморска височина: 25 m GPS координати  41°00'35" С.Ш. и  28°57'02" И.Д.

Източници

https://en.wikipedia.org/wiki/Walls_of_Constantinople
https://twitter.com/byzantium1200/status/938473203999100931
http://culturecityistanbul.blogspot.com/2017/01/galata-walls-of-old-istanbul.html
http://www.thebyzantinelegacy.com/galata-tower
http://topkapisarayi.gov.tr/en/history
https://en.wikipedia.org/wiki/Topkap%C4%B1_Palace
Turnbull, S. Dennis,P. The Walls of Constantinople AD 324-1453, Great Britain 2004
К. Василев

Снимки

https://photos.google.com/album/AF1QipMyF-d01S2KjKH1eJdRaB3IUt6hMjGKAPzYc6Vo
https://photos.google.com/album/AF1QipM9lBw5IQtQR2shNeU596xsWe3ntkPJoJwsYfjY

Планове

К. Василев

Български
Категория обекти извън БГ: 

Потребителски вход

Кой е онлайн

There are currently 0 users online.

Online forum users

Кой е на линия Общо на линия са 4 потребители :: 1 регистрирани0 скрити и 3 гости
Регистрирани потребители: Google [Bot]

Forum statistics

Начало Общо мнения 8078
Общо теми 1799
Потребители Общо членове 55
Най-нов miro15211